— С удоволствие, с най-голямо удоволствие, стига да съм в състояние! Какво е това, което мога да сторя за вас?

— Доведете ми моята жена, доведете децата ми!

— На драго сърце! — засмя се студентът. — Че то е нищо!

— Не говорете така! Това, което искам от вас е трудно, почти невъзможно за осъществяване. Властите ще се противопоставят.

— О, с господа мандарините все някак ще се оправя!

— Никой китаец не би съумял да се справи с тая работа. Но вие самият сте необикновен мъж. Няма да се стъписате пред никое рисковано дело. Ще използвате и хитрост, и сила, за да ме направите щастлив. Ето защо ви се доверявам. Ако някой въобще е в състояние да ми доведе съпругата, децата и имането, което зарових — защото при бягството не можах да го взема със себе си — то това сте единствено вие!

— Какво-о? Заровил сте имане? Защо не го оставихте на жена си?

— Щяха да й го отнемат. Аз, знаете ли, бях един… Независимо че бяха сами и никой не би могъл да ги подслуша, той се наведе над ухото на студента и прошепна: — …един осъден на смърт. Имах нещастието да попадна случайно сред метежниците. Знаете какво означава това в Чина. Бях невинен като млад Киа-ниао, като малък врабец в гнездо, ала бях видян при тях и щяха да ме погубят, ако не бях се спасил със светкавично бягство. Едва намерих време, колкото да се сбогувам с домашните си, да опаковам златните и сребърни кюлчета и тайно да ги заровя. Със себе си можах да взема само една малка част от метала, за да си подсигуря съществуването в чужбина.

— Във висша степен интересно! — забеляза студентът. — Та значи трябва да стана иманяр, а?

— Да. Виждате какво голямо доверие ви имам. Вие няма да ме измамите. Зная го със сигурност.

— Боже, опази! Каквото намеря, ако въобще намеря нещо, ще си го получите. Но къде се намират нещата? И къде да открия близките ви?